Рей Клуун е писател от холандски произход. През 2001 г. съпругата на писателя, който се занимава преди това с маткетинг, умира от рак на 36 години.

Клуун заминава с 3-годишната си дъщеря Ева за Австралия и написва романа “Отива една жена при лекаря” (2003 г.).

Не посегнах към тази книга в книжарницата. Дадоха ми я с думите “Прочети я.” И я прочетох. Тя остави у мен много чувства, които си противоречаха. Няколко дни, след като я прочетох, сънувах, че мой близък човек е болен от рак. Явно ми е подействала и на подсъзнателно ниво.

В България “Отива една жена при лекаря” се издава от “Жанет 45”. От издателството усилено рекламират тази книга, като създават у читателя впечатлението,  че става въпрос за “несериозен” роман. Не съм сигурна, че “несериозен” е точната дума, но от сайта “Отива една жена при лекаря” и от анотацията: “Кръшкането не е голяма работа. Все едно мастурбираш, с единствената разлика, че по случайно стечение на обстоятелствата е замесено и женско тяло. Виж, връзката си е друго нещо. Тя превръща чукането в правене на любов. И вече не става дума просто за някакво си женско тяло, в което да навреш оная си работа, нее, изведнъж става дума за жена. Ето от това винаги съм се пазел. Стига ми некотролируемият ми стремеж да изневерявам. Позволявал съм на една жена да се докосне до всичко, освен до сърцето ми. Тялото и духът ми може да бяха монофобни, но сърцето ми си оставаше моногамно. То принадлежеше на Кармен. Роус знаеше, че никога не бих имал връзка с нея, ако Кармен не беше болна. Но Кармен е болна.” От тази анотация човек може да придобие и погрешна представа, но не съвсем.

Всичко написано върху тези 350 страници изглежда ужасно искрено. С читателя са споделени неща, които едва ли той самият би споделил със себе си.

Не знам дали това или добър издателски подход са причината за “касовия успех” на “Отива една жена при лекаря”, но само в Холандия са продадени 600 000 копия. Дъго време е и на чело в списъка с най-продавани книги на сп. “Шпигел” в Германия.

Разказвачът Стейн, чиято съпруга Кармен е болна от рак, страда от друго опасно заболяване - монофобия  - болезнен страх от моногамен живот с последствие натрапчива необходимост от изневяра.

Циничността на текста го прави да звучи още по-откровен, а равносметката за прочелите я се свежда до размисъла - трябва ли да се случи най-ужасното, за да се промени човек към по-добро. Колко глупави са ежедневните проблеми...

Ще звърша с откъси от книгата. Първо, този, който впечатли най-много момичето-което-ми-даде-“Отива една жена...”, а после и най впечатляващия за мен:

"Наистина се надявам да оставя у хората спомен, който след време да споделят с теб. Мисля - и то не само защото съм болна - че ако силно искаш нещо, просто трябва да го направиш. Че трябва да се радваш на всеки ден, защото никога не знаеш какво ще се случи по-късно. Вярно, звучи клиширано, но просто не знам как другояче да го изразя. Някога бях детегледачка в Лондон и често излизахме да вечеряме в някой пъб. Добре си спомням, че в даден момент имах само един чифт обувки с дупки на подметките. Нямах пари да ги занеса на обущар. По-точно казано, имах избор между нови подметки на обувките си и предната мила вечер с приятели и избрах второто. Мислех, че ще съм по-щастлива, ако правя нещо хубаво с останалите, отколкото ако си седя вкъщи със залепени подметки. След това започнах да пътувам по света. Мнозина ми казваха, че и те биха го направили, но нямали възможност. Луна, често има хиляди причини да не направиш нещо и само една-едничка, за да го сториш. Но тя е достатъчна. Би било много тъжно, ако един ден съжаляваш за пропуснатите неща - понеже всичко, което вършиш, те учи на нещо ново. "

“... След това посягам към дистанционното. По телетекста проверявам какво ще е времето утре.

Двайсет и един градуса, слънчево. Ммм. Утре сутрин смятам да чета вестник и да пия капучино на някоя маса в Синята чайна.

Щом оставям дистанционното на нощното шкафче, в ъгъла на стаята забелязвам чифт бели кецове със зелено-червено-зелена лента. Разсмивам се и поклащам глава. Gucci-тата, за които тя до последно се чудеше. Трябва утре да звънна на някой от погребалното да дойде да й ги обуе. Всъщност... ама че тъпотия. Измъквам се от леглото, навличам един халат и грабвам кецовете. На пръсти, за да не събудя Луна, се спускам по стълбите. Малко напрегнат, с кецовете в ръце, открехвам вратата на хола, в който тихичко бръмчи охладителната инсталация под ковчега на Кармен.”

Когато баба получи артрит, тя не можеше повече да се навежда и да си лакира ноктите на краката. Оттогава дядо прави това вместо нея винаги дори след като и той получи артрит на ръцете. Това е любов. Ребека – 8 години.

Когато някой те обича, той произнася името ти различно. Ти просто знаеш, че името ти е чисто, произнесено от него. Били – 4 години

Любов е, когато едно момиче си слага парфюм и едно момче си слага афтършейв и те излизат заедно и се миришат. Карл – 5 години

Любов е, когато ти отиваш да си купиш нещо за ядене и даваш на някого повече от твоя чипс, без да искаш той да ти дава изобщо от своя. Криси – 6 години

Любов е това, което те кара да се усмихваш, когато си тъжен. Тери – 4 години

Любов е, когато мама прави кафе на татко и сръбва от чашата му, преди да муя даде, за да е сигурна, че е хубаво и не пари. Дани – 7 години

Любов е, когато се целуваш с някого през цялото време и когато се уморите да се целувате, ти искаш още да бъдеш с него и да си говорите още. Мама и татко са такива. Те изглеждат неприлично, когато се целуват. Емили – 8 години

Любов е това, което е в стаята с теб на Коледа, ако ти спреш да отваряш подаръците си и се заслушаш. Боби – 7 години

Ако искаш да се научиш да обичаш по-добре, трябва да започнеш с приятелите, които мразиш. Ника – 6 години (ние имаме нужда от няколко милиона повече Ники на тази планета)

Любов е, когато казваш на едно момче, че харесваш ризата му, когато го виждаш с нея всеки ден. Ноил – 7 години

Любов е, когато една стара жена и един стар мъж са още приятели, макар че се познават много добре. Томи – 6 години

По време на моя рецитал по пиано, когато излязох на сцената, много се страхувах. Видях колко много хора има в залата! Всички ме гледаха. И видях татко, който ми махна с ръка и ми се усмихна. Той беше единственият, който направи това. Повече не се страхувах. Това е любов. Синди – 8 години

Мама ме обича повече от всеки друг. Никой друг не ме целува, преди да си легна. Клер – 6 години

Любов е, когато мама дава на татко най-хубавото парче от пилето. Илейн – 5 години

Любов е, когато мама вижда татко мръсен и потен и въпреки това му казва, че е по-хубав от Робърт Редфорд. Крис - 7 години

Любов е, когато кученцето те близва по лицето дори тогава, когато си го оставил цял ден само. Мери-Ан – 4 години

Зная, че по-голямата ми сестра ме обича, защото ми дава всичките си стари дрехи, а после трябва да излезе и да си купи нови. Лорен – 4 години

Когато обичаш някого, клепачите ти подскачат нагоре и надолу и очите ти излъчват звездички. Карен – 7 години (каква представа!)

Любов е, когато мама вижда татко седнал на тоалетната, и не мисли, че това е срамно. Марк – 6 години

Наистина не трябва да казваш на някого „Обичам те”, ако не мислиш така. Но ако го мислиш, то трябва да му го казваш много пъти. Защото хората забравят. Джесика – 8 години

източник:

http://svirepolimonche.wordpress.com/2007/11/06/%d0%9a%d0%b0%d0%ba%d0%b2%d0%be-%d0%b5-%d0%bb%d1%8e%d0%b1%d0%be%d0%b2%d1%82%d0%b0/

В едната тежката икономическа обстановка върлува по вестникарските репове и сваля от тях заглавие след заглавие - спирането на немското издание на Vanity Fair е най-пресният пример. В другата обаче животът е прекрасен - Monocle и National Geographic отвориха собствени магазини в Лондон.

Може би странно, но факт - българският пазар засега се намира във втората вселена. "Вокруг света", Vice, Shape, "Нея" и още няколко лицензни и местни марки се готвят да щурмуват сергиите от февруари до края на май. Ще ги очакваме и ще се надяваме те да не отстъпват на световните издания.

Скоро се запознах с едно интересно момиче, което разказва странни сънища ☻ Вероятно всички ние сънуваме невероятни неща, но рядко си ги спомняме.

Има ширеща се навред теория, според която сънищата са черно-бели с изключение на тези на лудите. Това е статистически доказано през 40-те години на миналия век.

Днес обаче само 96% от запитаните отговарят, че сънуват цветни сънища. Явно броят на лудите застрашително е нарастнал през последния половин век. Според по-практично мислещите увеличаващите се цветни сънища се дължат на цветните вече медии. Вижте колко много ни влияят медиите и внимавайте да не попаднете на някои гадни такива! Даже за по-сигурно - предимно само MyMedia!

Но! Чуйте определението за луд - човек, пренебрегващ обществените порядки, който може да бъде опасен за себе си или за околните (според психиатрите) или човек, който е повлиян от душевна нестабилност. Хайде кажете ми сега, че 100% от хората не отговарят на определението днес. Тези 4%, дето сънуват черно-бели сънища, сигурно са далтонисти (или имат черно-бели монитори).

За повече информация, вижте съновника в http://myhoroscope.bg/ !

Лека нощ!

 

Обикновено като чуеш за някоя страна и асоциативно я свързваш с това, което знеш за природата, историята или културата й.

На мен като ми кажеха Хърватска и веднага се сещах за Горан Вишнич – ако не знаете кой е, то ще ви напомня – това е красивият холивудски актьор от хърватски произход, играе в „Спартак” и „Спешно отделение” и в един клип на Мадона . И в нещо друго сигурно играе, ама не се сещам.

Някой може да свързва тази балканска страна и със спортните постижения, защото знам, че са успешни в колективните и зимните спортове, но не съм подробно запозната.

Когато посетих Хърватска обаче, клишетата бяха разбити.

Хората там наистина са предимно добре изглеждащи и много високи. Природата не се е пестила не само по отношение на населението, но е дала всичко от себе си и в останалите  аспекти.

Тъй като бяхме съвсем за кратко за съжаление в тази очарователна южноевропейска страна, се съсредоточихме основно върху «Перлата на Адриатика» - Дубровник. Той представлява старинен град с високите порти, обграден от крепостна стена. Не беше претъпкано с други туристи, вероятно защото зимата не е топ сезон за посещаване на Адриатическото крайбрежие.

В началото на гайд-обиколката известно време се напъвах да чуят какво ми говори мацката-екскурзовод на руски, но бързо осъзнах, че не разбирам руски и започнах да разглеждам минаващите хора, докато изчаквах търпеливо лекцията да приключи.

Целият „стари град” на Дубровник е очарователен и богат на история, защитен от „Юнеско” паметник на културата. Това обаче не се е оказало пречка за Белград да го бомбардират ожесточено по време на гражданската война в начлото на деведесетте, когато Хърватска е изволювала независимостта си, а сърбите са си спечелили възмущението на цялата международна общественост.

Няколко години по-късно НАТО не пропусна да им го върне тъпкано на сърбите като бомбардира Белград, все едно, че там няма исторически паметници, защитени от Юнеско. Замислих се колко грубиянски  факт е войната и какво „магаре на мост” са сърбите.

Постепенно започнах да разбирам национализма на хърватите и пропуснатата възможност за членство в ЕС започна да ми се струва справедлива цена, която оправдава националните интереси, тъй като всичко видяно ми подсказва, че те се оправят чудесно и сами.

Днес, за щастие, старият Дубровник е напълно реставриран и изключително красив. Намирането на средства за поддържането му очевидно не е проблем, защото много туристи всеки ден плащат по 7 евро за едночасова обиколка върху крепостната стена, без да се замислят. Разходката е изключително приятна и дава възможност да се наснимаш на воля и да разгледаш всичко от високо, а след това си гладен като вълк и жаден като камила.

Седнахме в първото изпречило ни се ресторантче на пристанището.  Само като си спомня за рибните „деликатеси” и ми прилошава, но пък атмосферата беше много приятна и компенсираше. Освен това и времето не беше лошо, след като в първите дни на янауари обядвахме на открито.

Изобщо – беше по-красиво, отколкото изглежда на снимките и определено си заслужава да се види.

Дубровник трябва да бъде посетен и през лятото, още повече, че по непонятни за мен причини летните екскурзии са на доста по-ниски цени от новогодишните.

Черна гора е малка и млада страна, разположена в западната част на Балканския полуостров, която има уникална природа. На територията й има 40 езера, 293 км морска ивица, от която 52 км са пясъчни плажове. В Черна гора се намира и най-южният фиорд в света - това е Которският залив. Цялата територия е изпълнена с приказни планини и реки с вълшебно оцветени златни и тюркоазени води.

Отправих се натам заедно с група приятели, като не очаквах кой знае какво. В съзнанието си свързвах бившата Югославска република с военни конфликти и културна и икономическа изостаналост.  Размириците там са приключили скоро и наистина са оставили своя отпечатък върху населението. Оказа се, че за Нова година хората си пожелават преди всичко мир. 

Освен с политическите спорове около статута на вече самостоятелната република, аз свързвам Черна гора и с развитата през средновековието култура. Историческата столица Цетина се превръща в средище не само на светския живот, в който е съсредоточено управлението на държавата, но и духовен и културен център, където Джурдже Църноевич основава първата книгопечатница в земите на южните славяни.

Ортодоксалните манастири и паметниците от Римско време са наистина впечатляващи. В тази малка страна ще откриете много средновековни градчета, между които и крайбрежния Будва, в който е разположена красива крепост на брега на Адреатическо море.

На Св. Стефан, наречен още острова на творците, с неговата средновековна средиземноморска архитектура, всяка сграда е отделен уникален луксозен апартамент, но за съжаление вече е притежание на собственик, който не допуска посетители.

От Котор, град включен в листата на UNESCO за културно и историческо наследство, се открива невероятно красива гледка към планините, спускащи се към морето. А любителите на историята ще открият многобройни сакрални паметници на някогашната римска архитекура. Старото градче е мъничко и живописно, а хората там са топли и гостоприемни. Освен това голяма час от тях са македонци (определят се като такива) и не срещнахме никакви трудности при общуването си с тях.

Успяхме  обаче да посетим друг малък остров, разположен в Которския залив – острова Девата от скалта, на който е разположена красива църква с музей към нея. Екскурзовод ни разказа на чист български език легендите за острова.

Природата на страната е прекрасна и много добре съхранена. По склоновете на магическата Динарска планина са пръснати малки изолирани къщички с димящи коминчета, в които сякаш живеят героите от приказките на братя Грим и Андерсен. Мястото (наричам я място, защото Черна гора не е с много голяма територия) носи морски полъх, аромат на зелени поля и хармония - всичко това предлага тази слънчева, но студена през зимата страна, призната за една от защитените природни съкровищници на света.  Препоръчвам ви обаче да я посетите през лятото, за да можете по-пълноценно да се насладите на морето и стотиците малки островчета, пръснати в близост до адреатическото крайбрежие.

Иначе като цяло в населените нетуристически части на страната си личи недоброто икономическо състояние на населението. Архитектурният стил определихме като „нео-шукар” – къщите приличат на тези в българските села, но са в причудливи ярки цветове – оранжеви, розови или зелени.

Цените не са никак високи, дори си върнахме част от парите, които бяхме предвидили за престоя. Освен това официалната валута е евро, така че и в това отношение не трябва да имате никакви притеснения. Едва ли ще срещнете магазини за качествени дрехи или обувки, не видях и кой знае колко красиви сувенири. Ако ги има, се намират в Будва и зад крепостните стени на Котор.

Когато тръгнахме обратно за България, времето в Котор беше облачно, с температури от около 10 градуса. Едва когато стигнахме Сърбия, започна да вали силен сняг и пътувахме продължително и трудно. Разстоянието от София до Черна гора е около 600 км, но по по-опасните пътища, които ние не предпочетохме. Няма директни полети от София до Подгорица, така че всеки трябва да си намери сам оптимален вариант, за да стигне до приказната страна на чудесата Черна гора.

Аз не търся. Аз намирам.”

Пабло Руиз Пикасо

“Аз не търся. Аз намирам: Пабло Пикасо” е първата представителна изложба в България на великия живописец, график, скулптор и керамик. Организатор на изложбата са Barouh and Partners с финансовата подкрепа на М-Тел.

За това колко време и енергия е отнело на кураторката Мариса Оропеса, комисаря на изложбата Еми Барух, на проф. Божидар Йонов, подредил изложбата и на всички, без чийто усилия тя нямаше да бъде факт се изписа много и с право -  не е без значение. Събитието е с много голям магнитут, но днес, когато зад вратите на Националната галерия за чуждестранно изкуство могат да бъдат видяни 71 оригинални творби на Пикасо, 11 керамични копия и 24 негови фотографии, е време да обърнем поглед към великия.

Тук не става дума за величието като обществено положение. То не е белег на човека и всяка промяна в обстоятелствата го свежда до съвсем незабележими размери. Величието на Пикасо обаче е съвсем истинско.

 Може дори да не харесате творбите му, но едва ли ще откажете да ги удостоите с интереса си. Той тревожи и завладява едновременно и не е признак на ексцентичност да го защитаваш. Недостатъците му просто допълват неговите достойнства.

За много ценители личността на твореца е най-важното нещо в изкуството. Аз няма да се съглася с онези критици, които твърдят, че любителят не разбира нищо от живопис и най-добре може да изрази своята почит към творбите на художниците с чекова книжка. Моето невежество по отношение на рисуването е изключително, а чекова книжка просто нямам, но това няма да ме спре да изразя впечатлението си от изложените в София творби на Пикасо.

На провелата се вчера пресконференция организаторите направиха уточнение, че имаме възможност да видим по-скоро испанския Пикасо, който е по-малко известен в световен мащаб от френския. Става въпрос за двата условно разделени периода в творчеството му - испански и френски.

По пътя си, тоест по творческия си път Пикасо намира все нови и нови средства - видът, направлението, стилът, материалът - нямат значение. Това е една от трудностите при писането за него - името му не може да бъде заменено с нарицателни като “живописецът”, “скулпторът” или “графикът” - те просто няма да означават същото.

Малко известен факт е, че Пабло Пикасо е и автор на литературни текстове. Когато майка му разбрала за “нахалството” на сина си да посегне към литературата, тя казала относно него просто: “Каквото чуя за теб, аз съм склонна да го повярвам.”. 

Със сигурност обаче възхищението ви към него ще се засили многократно, когато разберете, че Пикасо се счита за създател на първия колаж, една от най-интерсните и обичани техники.

Изложбата на Пикасо в София ще продължи цели три месеца и от Националната галерия за чуждестранно изкуство се надяват тя да бъде посещавана през цялото време до 15 март 2009. Аз със сигурност ще я посетя поне още веднъж, защото някак си не успях да я видя по-начина, по който исках. Винаги, когато разглеждам дадена експозиция, си избирам една творба, която бих искала да имам. Този път не успях да си избера. И не знам дали ще успея, дори и да видя тези 82 експоната още 100 пъти. Защото, както казва Пикасо, “Живописта не е създадена, за да краси къщите. Тя е бойно оръжие за нападение и отбрана срещу неприятеля.”

Художникът обаче не изрича това в този контекст. През 1937 по поръчка на републиканското правителство Пикасо рисува гигантската картина Герника за испанския павилион на Световното изложение в Париж. Картината изобразява германското въздушно нападение над малкото баско селище Герника през същата година.

През 1940, виждайки репродукция на Герника, един германски офицер пита Пикасо: “Вие ли направихте това?”, а художникът отговаря:  “Не, вие го направихте.”

След изложението Герника пътува в Скандинавските страни, във Великобритания, Франция, Италия, Германия. След победата на Франциско Франко в Испанската гражданска война картината заминава за Ню Йорк, за да може с нейна помощ да се събират дарения за хилядите испански бежанци. Поверена е на МОМА, който отделя цяла зала за нейното експониране. Картината остава в САЩ до 1981. По време на войната във Виетнам пред нея се организират антивоенни бдения. Герника наистина е един от най-мащабните афиши на пацифизма за всички времена. След като Испания официално се връща към демократичното уравление, най-сетне картината заминава за родината на своя създател. Сега тя е част от колекцията на музея Reina Sofia в Мадрид.

Това е само една история за само едно от 50 хиляди произведения на Пикасо - 1885 картини, 1228 скулптури, 2800 керамики, около 12 хляди рисунки, 11 гоблена, 8 килима и др.

Пабло Пикасо умира на 8 април 1973 година на 91-годишна възраст.

“Моята смърт ще стане корабокрушение. Когато загива голям кораб, всичко, което се намира около него, бива завлечено като във фуния.”

Пикасо е оставил след себе си един нов начин, по който изкуството му осмисля стилове, направления, групи, отделни артисти, появили се след него. Творбите му, произволните му експерименти, името му вече са се превърнали в определение на изкуството въобще.

Като заключение, не мога отново да не изразя възхищението си и от организаторите. Един от генералните спонсори на изложбата – М-Тел, се  погрижил и за това техените абонати да имат гид – на безплатни телефонни номера почитателите на изобразителното изкуство могат да получат интересна информация за експонатите. Остана ми само едно – да ви пожелая приятно наслаждаване на гениалността!